Годините, последвали трагичния за България Ньойски договор, минават под знака на земеделското управление. Лицето на това управление е идеологът Ал. Стамболийски, оставил трайна диря не само в обществено-политическата, но и в родната църковна история.
Времето на земеделския режим е белязано с морална и икономическа криза, активно законотворчество и ожесточени конфронтации между водещите обществени сили, като БПЦ е въвлечена в отчаяно устояване на драстично стесняващата се под натиска на държавната власт църковна автономия. Законовите мерки от страна на държавата превръщат църквата от номинално господстваща по конституция в реално гонима институция.
Свикването под държавен натиск на Втория ЦНС е градивното събитие в тези антагонистични отношения. Освен възстановяването на естествената в догматичния строеж на църквата съборност, пряк резултат на събора е съживяването на духовния живот, както и изработването на основния документ, за който е свикан съборът – новия Екзархийски устав (1922), най-мащабният и амбициозен проект на българското църковно право – пример за интелектуалното съзидателство, високото обществено съзнание, професионалния опит и религиозната съвест на православния елит в България по онова време.
Същевременно този устав е печално свидетелство на факта, че освен неосъществяването на националния идеал, белязало следосвобожденската епоха, в лоното на БПЦ се проектира още едно неосъществяване – цялостната, завършена църковно-правна уреденост, поради това, че проектът за устав не се реализира в своя първоначален вид.
Това са основни жалони в предложения анализ на завършилата философия, богословие и магистратура по българска история Ал. Кильова.
